Нормално имунната система образува антитела срещу бактерии или вируси. В случаи на АФС имунната система започва да “греши” и да образува антитела срещу клетки и тъкани на собствения организъм. Най-често процесът е безсимптомен, но могат да се появат и характерни оплаквания. Антифосфолипидният синдром има две основни форми – първичен  и вторичен, който съпътства други основни заболявания. Най-често се засяга отделен индивид, но е възможно да има и фамилен характер.

–          повтарящи се спонтанни аборти;

–          мъртъв плод във втория триместър на бременността;

–          неочаквано малки бебета;

–          прееклампсия през бременността;

–          мозъчни инсулти, с развитие на обратим или необратим неврологичен дефицит;

–          преходни нарушения на мозъчното кръвообращение;

–          мозъчни инфаркти;

–          мозъчни венозни тромбози;

–          епилепсия;

–          трансверзални миелопатии;

–          синдром на Guillain-Barre и хорея;

–          тромбози на вени и артерии.

–          тромбози на бъбречните вени;

–          болестта на Адисон;

–          исхемия на червата;

–          синдром на Буд-Шиари;

–          тромбоцитопения

–          автоимунна хемолитична анемия;

–          идеопатична тромбоцитопенична пурпура;

–          аномалии на сърдечните клапи

–          ендокардит на Либман-Сакс

–          артериална хипертония;

–          хиперхолестеролемия и други.

Присъствието на един от изброените симптоми и положителен тест за специфични антитела доказва наличието на Антифосфолипиден синдром.

При подозрение за проявление на АФС е необходимо да бъдат проведени изследвания за доказване на наличието на антифосфолипидни антитела, които се разделят на две основни групи:

–          автоантитела срещу фосфолипиди /кардиолипин/

–          автоантитела срещу белтъчни кофактори /бета2-гликопротеин I B2-GPI/

Автоантитела срещу I B2-GPI се приемат като доказателство на автоимунен процес, който е в основата на развиващия се АФС

При лабораторно изследване се установяват и други отклонения от нормалните стойности като активирано парциално тромбопластиново време, фалшиво позитивен тест за сифилис, тромбоцитопения и др.

За да се дефинира, че даден пациент има Антифосфолипиден синдром е необходимо 8 седмици след първия кръвен тест той да се повтори и отново да бъде положителен.

Лечението е в зависимост от нивото и вида на антителата, както и от клиничните прояви на Антифосфолипидния синдром.

При наличие на бременност, освен рутинното проследяване на хода на бременността е необходимо  и периодично изследване за състоянието на АФС. Най-често се провежда монотерапия с аспирин, а при по-тежки случаи в комбинация с антикоагуланти или имуномодулиращи средства.

При случаи с тромбози се прилага хепарин, с последващо поддържащоо лечение с таблетна форма на антикоагуланти. Задължително е лечението на хипертонията, корекция на високото серумно ниво на холестерола, както и спиране на приемане на контрацептивни таблетки и тютюнопушенето.

Желателно е продължителността на терапията и лечебната схема да се консултират с лекар-специалист в съответната област.

–          L- phosphatidyc acid

–          L- phosphatidyl-L- serine-L

–          L- phosphatidyl-DL- lysine

–          L- phosphatidylcholine

–          L- phosphatidylinositol

–          Cardiolipin

–          2 – гликопротеин-I

–          Анти-нуклеарни антитела (ANA)

–          Анти-ДНК антитела

Имунообусловените фактори заемат определено място при изясняване на причините за нарушенията във функцията на яйчниците, за понижения фертилитет и стерилитета при жената.

Автоимунитетът към антигени на яйчниците често води до овариална дисфункция и до неизяснено безплодие, като е възможно да бъде и част от полиендокринен автоимунен синдром, включващ болестта на Адисон, автоимунен тиреоидит, инсулин-зависим диабет, миастениа гравис.

Имунните фактори /антитела срещу структури на яйчниците, растежни фактори, цитокини/ оказват влияние при прояви на преждевременна дисфункция на яйчниците, резистентност на яйчниците към терапия и стимулация с хормони на фоликулогенезата, поликистоза, ендометриоза.

Те са  и една от причините за някои неуспехи при асистираната репродукция, популярна като Ин-витро оплождане.

–          антитела срещу антигените на Зона пелуцида /ЗП/

–          антитела срещу антигени на стероидпродуциращите гранулозо-лутеинизиращи клетки /ГЛК/

Установяването и оценката на антиовариалните антитела дава възможност за по-точно изясняване на причините за дисфункцията на яйчниците и свързания с това стерилитет, както и за уточняване на подходите за терапия и за стимулиране на функцията им.

Антителата срещу ЗП имат значение и при уточняване на случаите с ендометриоза.

Наличието на антиовариални антитела в нашата лаборатория се установява посредством:

–          индиректна имунофлуоресценция (IIF)

–          Ензимсвързан имуносорбентен тест (ELISA)

Антителата се изследват в кръвен серум, възможно е и във фоликулна течност при  IVF-ET.

Положителни за антитела срещу ЗП и за антитела срещу ГЛК са серумните проби дали положителен резултат и по двата метода на изследване  (IIF и ELISA)

Получените резултати се интерпретират внимателно и когато е необходимо за пълно изясняване на имунния статус, се препоръчват и други имунологични изследвания. Според вида  и количеството на антиовариалните антитела се прави избор по кой от ин-витро методите семейството да бъде лекувано. По преценка на лекуващия лекар могат да се препоръчат имуномодулиращи средства.

В редица водещи световни клиники по акушерство и гинекология и урулогия още преди 20-30 години са въведени задължителни изследвания за спермоаниттела на всички мъже и жени с проблем – безплодие в семейството.

Оценката на наличието на спермоантитела е важна  част от цялостната преценка на фертилното състояние на брачната двойка, методите на лечение на безплодието и прогнозата му.

–          функцията на сперматозоидите;

–          показателите на спермограмата;

–          различните етапи на оплодителния процес.

При много пациенти наличието на спермоантитела остава сериозен и само частично изследван /или неизследван/ фактор, който може да доведе до неуспехи при лечение на безплодието с някои от съвременните техники:

–          ин-витро оплождане – IVF

–          вътрематочно осеменяване – IUI

–          интратубарен трансфер на гамети – GIFT

В нашата лаборатория наличиено на спермоантитела се установява чрез:

–          Желатинов аглутинационен тест на Кибрик – GAT

–          Микроспермоаглутинационен тест на Фриберг – TAT

–          Микроспермоимобилизационен тест на Изожима – SIT

–          Имунобийд байдинг тест – IBB

В лабораторията се изследват спермоантитела в кръвен серум, семенна течност и цервикален слуз. Двамата партньори дават до 10 мл. кръв за  изследване независимо от деня на овулацията.

Желателно е пациентите да предоставят резултати от други проведени тестове, микробиологични изследвания, хламидални тестове /те могат да бъдат направени и в нашата лаборатория/, спермограма, данни за продължителността на безплодието и за съпътстващи заболявания.

Всички изследвания се провеждат съгласно стандартни протоколи на Световната здравна организация. Тестовете се повтарят няколкократно преди получаване на окончателен резултат в рамките на 3-4 седмици.

Всеки отделен случай се интерпретира изключително внимателно, като се дава ясно заключение. На място пациентите могат да получат професионална консултация, програма за лечение, както и отговор на всички вълнуващи ги въпроси.